Погледнах...

Погледнах в очите си...
Умора, тъга, самота.
Някъде загледани и чакащи...
Яд, съжаление, злоба.
Не виждам нищо вече...
Затворих ги.


Една ръка ме докосна...не разбрах кой беше. Обърнах се...беше си тръгнал! Остана само следа от топлината и. Започнах да я търся, огледах се обезумяла, сякаш бях изгубила пътя си...Тръгвах и се връщах. Сигурна бях, че трябва да намеря тази ръка, исках сякаш да си върна нещо изгубено, исках да почувствам топлината и, исках да ме докосне поне още веднъж. Не знаех защо и как...Не знаех, но продължавах да търся. Тичах, крещах, дори не знаех накъде съм тръгнала, не знаех какво търся, но знаех че искам...Стигнах до една скала, не знам дори как, но се озовах на най-прекрасното място. Там Виждах.Виждах къщата, в която израснах...поляните, по които тичах волно...зеления наситен лес...Виждах свободата...Виждах вятъра. Всичко беше просто...себе си!
Исках да полетя, исках да догоня вятъра...исках да запазя това чувство завинаги. И не исках да ме напусне, когато слезна отново долу, да го заместят нешата, които отразяваха очите ми...
Но как? Защо? Какво стана с мен? Щастлива ли съм? Не знаех. Бях забравила накъде съм тръгнала и какво търся. Бях забравила за всичко, нищо не ми липсваше. Точно в този един момент, когато бях на върха на скалата, от която...Виждах...свобода, тишина, истина...една топла ръка ме докосна. Беше същата ръка. Пак изчезна внезапно. После отворих очи...но не видях в тях това, което виждах преди да ги затворя!

Кръговрат

Някои мигове безвъзвратно отлитат, а други остават завинаги да напомнят за себе си...да напомнят, че ги е имало, да напомнят за поредната усмивка, да предизвикват поредната сълза...
Някой някога беше казал : "Трябва да се научим да получаваме това, което обичаме, в противен случай трябва да се научим да обичаме това, което получаваме".
За мен и двете са еднакво трудни. За първото нямам сили и смелост, а за второто не се замислям. Тъжно е...но е факт!
Къде греша? Опитвам се да дам отговор, но не намирам...Как да намериш нещо, което сам си скрил?!
Жалко е да живеем само със спомените си и да чакаме да дойдат нови мигове, които след време пак ще бъдат спомени и ще живеем с тях до появата на следващите. Кръговрат на чакане и спомени, на спомени и чакане за мигове, на които днес се усмихваме, а утре ще плачем...
Грешка поредна. Грешка в мисленето, грешка в действието, грешка в начина на режисиране. Как да ги поправя...толкова са много...? Да стана смела? Да се хвърлям срещу огъня и да рискувам? Да се боря с нокти и зъби за това, което обичам и да го получа? Или да не го получа и да падна, но геройски? Звучи като сценарий от холивудски филм, който изигран в реалността, без втори дубъл, завършва безпобедно, незабелязано и поражда...смях! Смешно е нали? Но май е по-добрия вариант от двата, иначе отчаяното блъскане между две стени - чакане и спомени.
Но как? С усмивка първоначално може би? С поглед напред? Невъзможно!!! Как да гледам напред като някои е натиснал бутона "repeat" на лентата със спомените...?
Има начин, винаги има начин...и няма начин да няма начин! Като за начало натискаме бутона "stop", а ако случайно объркаме бутона, повтарящите се мигове, напомнящи за себе си, вместо да пораждат сълзи, нека пораждат усмивка, нека ме правят по-силна, нека ме правят щастлива...защото все пак са спомени (имало ги е), а не мечти. Но за това трябва време, нали? Както за всичко друго, времето е основен фактор. Банален извод, но доказан!
...и отново чакане...да изчакам да мине време...Не искам да чакам. Мразя да чакам! Искам да живея...

PS : Ще успея!!!