Дали от виното?!

Беше толкова горчиво и оставяше същата наслада като виното. Единствената разлика беше, че не трябваше да го оставим да старее...трябваше да се консумира веднага, в големи количества, защото нямаше насита. Вярно, на другия ден щеше да боли глава, също като с виното, но щеше да е истинско и желано...грешно и желано....глупаво и желано...просто желано!
Една от онези студени зимни вечери, когато ти се иска топлината да не идва само от камината, когато по улиците се лутат само безбройните снежинки, когато тишината те завладява до такава степен, че започваш да се страхуваш от нея....когато самотата ти дава наздраве и отпиваш горчива глътка вино....когато осъзнаеш, че красивите мечти са много повече от красивите спомени...
Той стоеше точно там, пред камината. Отпиваше от виното, в очите му се четеше горчива наслада от страстта и тъга от неизвестността. Минути преди да отпие първата глътка беше създаден спомен. От онези горчивите. От онези сладките. Тя си тръгна внезапно. Зашо? Не знаеше. Беше му омръзнало да гадае, не искаше да задава въпроси. Огънят в камината беше единствената светлина в тунела. Контрастираше на очите му, бяха тъмни, тъжни, уморени. Няколко минути промениха.......всичко. Толкова лесно може човек да повярва, че е щастлив....и толкова трудно да осъзнае, че не е за дълго. Стоеше там и повтаряше кадрите от вечерта, виждаше очите и…….предизвикателният поглед, понякога плашещ, нереален, но проникващ дълбоко. Отпиваше от виното, така сякаш я изпиваше на екс.....всяко нейно движение беше привлекателно и се запаметяваше в отделна клетка на паметта му.....имаше цвят, дори аромат. Коя беше тя? Защо дойде? Защо си тръгна? Задаването на въпроси създаваше предпоставки за поредната чаша горчиво вино, поредният кадър възстановен в детайли, оживяваше.
Непринудената усмивка, която се разливаше по устните и го помоли да и отвърне. Направи го. Усмихна се. Погали я...докосна лицето и....Поиска да я целуне. Не го направи. Уплашен от чувствата си се опита да се измъкне от ситуацията, попита я иска ли нещо за пиене. Устните и се отвориха, прошепна нещо.......Не се сдържа, целуна я. Почувства топлина...камината беше изгаснала, имаше само жар.......Разпалена страст. Погледи. Нежност...Толкова беше красива на тази светлина...само жар и някой друг тих пламък. Желаеше я все повече и повече, желаеше я независимо дали е грешно или не, дали ще има утре, дали ще.......заболи. За първи път изпита толкова силно желание да каже на някой онези силни думи,които..... Не каза нищо, толкова клиширани са станали и те....искаше да изрази себе си, не спираше да я гледа и докато я гледаше си повтаряше тези думи наум. Направи го няколко хиляди пъти тази вечер....Толкова силно го чувстваше.....Правиха любов. Беше на косъм да изкрещи.....или да прошепне „Обичам те!”. Не го направи.........
Последна чаша вино. На екс. Стана студено. Когато почувства студа, разпали камината. Отвори втора бутилка вино. Усмихна се....Беше затворил очите си, отпиваше жадно от чашата и отваряше клетките на паметта си.....тя протягаше ръце за прегръдка. Последна клетка. Последен кадър. Грешка. Несъществуващ файл!!! Не си спомни как е свършило всичко. Отвори очи, после ги затвори, после пак ги отвори. Искаше да вярва в безкрайността и вярваше. Всеки ден доказваше съществуването и, работата му го изискваше...Математиката за него беше религия. Обичаше да се шегува с фразата „винаги имаше решение, дори то да глеси „няма решение”, беше му любима. Вярата му помагаше винаги. Камината се разгоря, виното свършваше, Опита се да стане, опита се да изкрещи името и наред с думите, които цяла вечер повтаряше наум.......Този път успя. Чу ги само безкрайността. Не отговори.
Удари главата си в ръба на камината, падна на сантиметри от хвръкнало парченце жар. Добро изчисление на ъгъла, под който се пресичат равнините.
Събуди се от студа. Болеше го глава. Погледна към прозореца......на запотеното стъкло видя написани думите „обичам те(-∞;+∞)” заградени в знака Ǿ....................

Мълчание...

Начало.
Имаше някаква разяждаща сила. Толкова плавно навлизаше във вените, караше ги да се напрягат...сякаш кръвта се движеше хаотично и неестествено, а сърцето....сърцето се свиваше.....от страх, от болка. Разяждаща сила. Пулсиране. Хаотично. Страх. Болка....
Мълчанието. Мълчанието притежава тази ужасна и неясна сила, предвестник на разрухата, на болката, на предположенитята, на страха, на лудостта.
Двама. Момче и момиче. Привличане, което просто се случва. Хаотично прескачане на флуиди. Погледи, в които прозира желание.... Не се познаваха, не си говореха, но се гледаха така сякаш винаги са чакали точно този момент. Сладък момент. Неизвестното не ги плашеше, играеха си с погледи и не мислеха. Не, не мислеха дали отново ще се видят, дали ще усетят вкуса на желанията си, дали туптящото нещо отляво и отсреща по-същия начин тупти. Не мислеха. Те знаеха.
Погледите им се пресичаха, гледаха се и сякаш си говореха...А мълчаха! И двамата бяха от типа хора, (мразя да категоризирам хората в типове, но...) бяха от хората, които след предателство трудно споделят, трудно се отдават на желанията и трудно побеждават страха от следващ удар под кръста. Затова не говореха....за нищо, разбираха се с погледи. И двамата знаеха колко силно се желаят, знаеха също, че липсва смисъл в незапочнатите им разговори, че някой од двамата е влюбен, че нищо няма да започне, че ще остане скрито дълго време. Знаеха, просто знаеха....и мълчаха. Привличането на флуидните им погледи започна да се превръща в нетърпимост, от онази сладко-горчива, но безпричинна сдържаност, която подлудява..........
Целунаха се, прегърнаха се силно, прекараха няколко истински мигове, които щаха да запомнят....Истински мигове?! Всичко между тях беше само мигове, кратки фрагменти от една дълга филмова лента, падрон, от две дълги филмови ленти – нейната и неговата...Знаеха и мълчаха. Това им беше достатъчно. Недостатъчно беше любопитството за мислите на другия.....и вниманието, и изразяването....
Мълчанието. Това коварно мълчание....започна да тежи! Погледите им загубиха предишната страст, предишното безнаказано желание за грях.....Грях ли казах? Не, те не мислеха, че грешат.....защото просто не мислеха, те знаеха....Последва целувка, от онези, за които мечтаеш вечер, когато заспиваш..от онези, които карат всяка клетка да крещи......обичам те. И няма думи, дори когато имаше крайна нужда, нямаше думи....нито един от двамата. Мълчание. Още повече започна да тежи. Последва......поредна целувка, беше от онези, които издават нетърпимост, жажда за живот...Поредният миг, който просто се случва и нарушава баланса. Поредният излишен кадър от филмовата лента (и от двете). Поредната проява на страх....
Двама. Тръгнаха в различни посоки. Преди това се погледнаха, сякаш си казаха нещо...може би, че ще се видят пак?! Не. Не казаха нищо.....погледите им издаваха само усещането за тежест, за разруха.......но за желание. Желание за какво?.....Нещо, което се нуждаеше от думи, техните думи... Последва мълчание....
Спирам дотук, защото мълчанието има разяждаща сила, която започва плавно да навлиза във вените ми, а сърцето......сърцето се свива. Силата му разяждаше дори надеждата за следващ излишен кадър.......
Хаотично пуслиране. Лудост от страх. Предположения за болка. Разрушени мисли. Без смисъл.
Край.

Път...

Тръгнах напред, нали трябва да вървя само напред?!!! Но къде е това "напред".....Напред към целта, разбира се! Но как можеш да следваш нещо, за което няма измислен път, а дори и да има, то той е задръстен от "новия" ни начин на живот?! Пътят, по който никой вече не иска да върви, защото е каменист, черен...защото няма асфалтова настилка, защото не можеш да караш по него със 180 (не е магистрала със полуголи украшения)...Пътят, по който се върви пеш...Моят път....непроходен, задръстен ( като за задръстени), дефицитен по картите, без номер за разпознаване, без предупредителни, забранителни и какъвто и да било вид знаци.
Тръгнах. Унесена в мечти. С търсещ, жаден и малко уплашен поглед. Без водач и без последователи. Сама. Пътят наистина беше каменист, стръмен, дори не приличаше на път. Скоро никой не беше минавал от там. А толкова много искаха...
Причината - до болка известна! Наличие на страх. Липса на смелост. Защо? Омръзна ми да се страхувам от това, което искам. Омръзна ми да вървя по асфалтирани пътища. Омръзна ми да се ръководя от знаците. Искам да вървя без предупреждение, че трябва да спра и да пропусна тези с предимство...Те бяха толкова много, не искам да чакам! Отцепих се. Eдна задръстенячка, която не харесваше начина им на живот, не харесваше низките им ценносто и престорени усмивки, не харесваше себе си, изглеждаща като тях...Не ме е страх да избягам.
Трудно произнесох тези думи. Не съм сигурна дори, че казах нещо. Отключих входната врата, взех чантата, с всевъзможните непотребни вещи в нея, обух се, заключих. Тръгнах напред, запалих колата и газ по магистралата. Стоп. Изчаквам.....Тръгвам отново. Къде? Напред?!
.........страх ме е от самотата.........