Дали от виното?!

Беше толкова горчиво и оставяше същата наслада като виното. Единствената разлика беше, че не трябваше да го оставим да старее...трябваше да се консумира веднага, в големи количества, защото нямаше насита. Вярно, на другия ден щеше да боли глава, също като с виното, но щеше да е истинско и желано...грешно и желано....глупаво и желано...просто желано!
Една от онези студени зимни вечери, когато ти се иска топлината да не идва само от камината, когато по улиците се лутат само безбройните снежинки, когато тишината те завладява до такава степен, че започваш да се страхуваш от нея....когато самотата ти дава наздраве и отпиваш горчива глътка вино....когато осъзнаеш, че красивите мечти са много повече от красивите спомени...
Той стоеше точно там, пред камината. Отпиваше от виното, в очите му се четеше горчива наслада от страстта и тъга от неизвестността. Минути преди да отпие първата глътка беше създаден спомен. От онези горчивите. От онези сладките. Тя си тръгна внезапно. Зашо? Не знаеше. Беше му омръзнало да гадае, не искаше да задава въпроси. Огънят в камината беше единствената светлина в тунела. Контрастираше на очите му, бяха тъмни, тъжни, уморени. Няколко минути промениха.......всичко. Толкова лесно може човек да повярва, че е щастлив....и толкова трудно да осъзнае, че не е за дълго. Стоеше там и повтаряше кадрите от вечерта, виждаше очите и…….предизвикателният поглед, понякога плашещ, нереален, но проникващ дълбоко. Отпиваше от виното, така сякаш я изпиваше на екс.....всяко нейно движение беше привлекателно и се запаметяваше в отделна клетка на паметта му.....имаше цвят, дори аромат. Коя беше тя? Защо дойде? Защо си тръгна? Задаването на въпроси създаваше предпоставки за поредната чаша горчиво вино, поредният кадър възстановен в детайли, оживяваше.
Непринудената усмивка, която се разливаше по устните и го помоли да и отвърне. Направи го. Усмихна се. Погали я...докосна лицето и....Поиска да я целуне. Не го направи. Уплашен от чувствата си се опита да се измъкне от ситуацията, попита я иска ли нещо за пиене. Устните и се отвориха, прошепна нещо.......Не се сдържа, целуна я. Почувства топлина...камината беше изгаснала, имаше само жар.......Разпалена страст. Погледи. Нежност...Толкова беше красива на тази светлина...само жар и някой друг тих пламък. Желаеше я все повече и повече, желаеше я независимо дали е грешно или не, дали ще има утре, дали ще.......заболи. За първи път изпита толкова силно желание да каже на някой онези силни думи,които..... Не каза нищо, толкова клиширани са станали и те....искаше да изрази себе си, не спираше да я гледа и докато я гледаше си повтаряше тези думи наум. Направи го няколко хиляди пъти тази вечер....Толкова силно го чувстваше.....Правиха любов. Беше на косъм да изкрещи.....или да прошепне „Обичам те!”. Не го направи.........
Последна чаша вино. На екс. Стана студено. Когато почувства студа, разпали камината. Отвори втора бутилка вино. Усмихна се....Беше затворил очите си, отпиваше жадно от чашата и отваряше клетките на паметта си.....тя протягаше ръце за прегръдка. Последна клетка. Последен кадър. Грешка. Несъществуващ файл!!! Не си спомни как е свършило всичко. Отвори очи, после ги затвори, после пак ги отвори. Искаше да вярва в безкрайността и вярваше. Всеки ден доказваше съществуването и, работата му го изискваше...Математиката за него беше религия. Обичаше да се шегува с фразата „винаги имаше решение, дори то да глеси „няма решение”, беше му любима. Вярата му помагаше винаги. Камината се разгоря, виното свършваше, Опита се да стане, опита се да изкрещи името и наред с думите, които цяла вечер повтаряше наум.......Този път успя. Чу ги само безкрайността. Не отговори.
Удари главата си в ръба на камината, падна на сантиметри от хвръкнало парченце жар. Добро изчисление на ъгъла, под който се пресичат равнините.
Събуди се от студа. Болеше го глава. Погледна към прозореца......на запотеното стъкло видя написани думите „обичам те(-∞;+∞)” заградени в знака Ǿ....................

Мълчание...

Начало.
Имаше някаква разяждаща сила. Толкова плавно навлизаше във вените, караше ги да се напрягат...сякаш кръвта се движеше хаотично и неестествено, а сърцето....сърцето се свиваше.....от страх, от болка. Разяждаща сила. Пулсиране. Хаотично. Страх. Болка....
Мълчанието. Мълчанието притежава тази ужасна и неясна сила, предвестник на разрухата, на болката, на предположенитята, на страха, на лудостта.
Двама. Момче и момиче. Привличане, което просто се случва. Хаотично прескачане на флуиди. Погледи, в които прозира желание.... Не се познаваха, не си говореха, но се гледаха така сякаш винаги са чакали точно този момент. Сладък момент. Неизвестното не ги плашеше, играеха си с погледи и не мислеха. Не, не мислеха дали отново ще се видят, дали ще усетят вкуса на желанията си, дали туптящото нещо отляво и отсреща по-същия начин тупти. Не мислеха. Те знаеха.
Погледите им се пресичаха, гледаха се и сякаш си говореха...А мълчаха! И двамата бяха от типа хора, (мразя да категоризирам хората в типове, но...) бяха от хората, които след предателство трудно споделят, трудно се отдават на желанията и трудно побеждават страха от следващ удар под кръста. Затова не говореха....за нищо, разбираха се с погледи. И двамата знаеха колко силно се желаят, знаеха също, че липсва смисъл в незапочнатите им разговори, че някой од двамата е влюбен, че нищо няма да започне, че ще остане скрито дълго време. Знаеха, просто знаеха....и мълчаха. Привличането на флуидните им погледи започна да се превръща в нетърпимост, от онази сладко-горчива, но безпричинна сдържаност, която подлудява..........
Целунаха се, прегърнаха се силно, прекараха няколко истински мигове, които щаха да запомнят....Истински мигове?! Всичко между тях беше само мигове, кратки фрагменти от една дълга филмова лента, падрон, от две дълги филмови ленти – нейната и неговата...Знаеха и мълчаха. Това им беше достатъчно. Недостатъчно беше любопитството за мислите на другия.....и вниманието, и изразяването....
Мълчанието. Това коварно мълчание....започна да тежи! Погледите им загубиха предишната страст, предишното безнаказано желание за грях.....Грях ли казах? Не, те не мислеха, че грешат.....защото просто не мислеха, те знаеха....Последва целувка, от онези, за които мечтаеш вечер, когато заспиваш..от онези, които карат всяка клетка да крещи......обичам те. И няма думи, дори когато имаше крайна нужда, нямаше думи....нито един от двамата. Мълчание. Още повече започна да тежи. Последва......поредна целувка, беше от онези, които издават нетърпимост, жажда за живот...Поредният миг, който просто се случва и нарушава баланса. Поредният излишен кадър от филмовата лента (и от двете). Поредната проява на страх....
Двама. Тръгнаха в различни посоки. Преди това се погледнаха, сякаш си казаха нещо...може би, че ще се видят пак?! Не. Не казаха нищо.....погледите им издаваха само усещането за тежест, за разруха.......но за желание. Желание за какво?.....Нещо, което се нуждаеше от думи, техните думи... Последва мълчание....
Спирам дотук, защото мълчанието има разяждаща сила, която започва плавно да навлиза във вените ми, а сърцето......сърцето се свива. Силата му разяждаше дори надеждата за следващ излишен кадър.......
Хаотично пуслиране. Лудост от страх. Предположения за болка. Разрушени мисли. Без смисъл.
Край.

Път...

Тръгнах напред, нали трябва да вървя само напред?!!! Но къде е това "напред".....Напред към целта, разбира се! Но как можеш да следваш нещо, за което няма измислен път, а дори и да има, то той е задръстен от "новия" ни начин на живот?! Пътят, по който никой вече не иска да върви, защото е каменист, черен...защото няма асфалтова настилка, защото не можеш да караш по него със 180 (не е магистрала със полуголи украшения)...Пътят, по който се върви пеш...Моят път....непроходен, задръстен ( като за задръстени), дефицитен по картите, без номер за разпознаване, без предупредителни, забранителни и какъвто и да било вид знаци.
Тръгнах. Унесена в мечти. С търсещ, жаден и малко уплашен поглед. Без водач и без последователи. Сама. Пътят наистина беше каменист, стръмен, дори не приличаше на път. Скоро никой не беше минавал от там. А толкова много искаха...
Причината - до болка известна! Наличие на страх. Липса на смелост. Защо? Омръзна ми да се страхувам от това, което искам. Омръзна ми да вървя по асфалтирани пътища. Омръзна ми да се ръководя от знаците. Искам да вървя без предупреждение, че трябва да спра и да пропусна тези с предимство...Те бяха толкова много, не искам да чакам! Отцепих се. Eдна задръстенячка, която не харесваше начина им на живот, не харесваше низките им ценносто и престорени усмивки, не харесваше себе си, изглеждаща като тях...Не ме е страх да избягам.
Трудно произнесох тези думи. Не съм сигурна дори, че казах нещо. Отключих входната врата, взех чантата, с всевъзможните непотребни вещи в нея, обух се, заключих. Тръгнах напред, запалих колата и газ по магистралата. Стоп. Изчаквам.....Тръгвам отново. Къде? Напред?!
.........страх ме е от самотата.........

Погледнах...

Погледнах в очите си...
Умора, тъга, самота.
Някъде загледани и чакащи...
Яд, съжаление, злоба.
Не виждам нищо вече...
Затворих ги.


Една ръка ме докосна...не разбрах кой беше. Обърнах се...беше си тръгнал! Остана само следа от топлината и. Започнах да я търся, огледах се обезумяла, сякаш бях изгубила пътя си...Тръгвах и се връщах. Сигурна бях, че трябва да намеря тази ръка, исках сякаш да си върна нещо изгубено, исках да почувствам топлината и, исках да ме докосне поне още веднъж. Не знаех защо и как...Не знаех, но продължавах да търся. Тичах, крещах, дори не знаех накъде съм тръгнала, не знаех какво търся, но знаех че искам...Стигнах до една скала, не знам дори как, но се озовах на най-прекрасното място. Там Виждах.Виждах къщата, в която израснах...поляните, по които тичах волно...зеления наситен лес...Виждах свободата...Виждах вятъра. Всичко беше просто...себе си!
Исках да полетя, исках да догоня вятъра...исках да запазя това чувство завинаги. И не исках да ме напусне, когато слезна отново долу, да го заместят нешата, които отразяваха очите ми...
Но как? Защо? Какво стана с мен? Щастлива ли съм? Не знаех. Бях забравила накъде съм тръгнала и какво търся. Бях забравила за всичко, нищо не ми липсваше. Точно в този един момент, когато бях на върха на скалата, от която...Виждах...свобода, тишина, истина...една топла ръка ме докосна. Беше същата ръка. Пак изчезна внезапно. После отворих очи...но не видях в тях това, което виждах преди да ги затворя!

Кръговрат

Някои мигове безвъзвратно отлитат, а други остават завинаги да напомнят за себе си...да напомнят, че ги е имало, да напомнят за поредната усмивка, да предизвикват поредната сълза...
Някой някога беше казал : "Трябва да се научим да получаваме това, което обичаме, в противен случай трябва да се научим да обичаме това, което получаваме".
За мен и двете са еднакво трудни. За първото нямам сили и смелост, а за второто не се замислям. Тъжно е...но е факт!
Къде греша? Опитвам се да дам отговор, но не намирам...Как да намериш нещо, което сам си скрил?!
Жалко е да живеем само със спомените си и да чакаме да дойдат нови мигове, които след време пак ще бъдат спомени и ще живеем с тях до появата на следващите. Кръговрат на чакане и спомени, на спомени и чакане за мигове, на които днес се усмихваме, а утре ще плачем...
Грешка поредна. Грешка в мисленето, грешка в действието, грешка в начина на режисиране. Как да ги поправя...толкова са много...? Да стана смела? Да се хвърлям срещу огъня и да рискувам? Да се боря с нокти и зъби за това, което обичам и да го получа? Или да не го получа и да падна, но геройски? Звучи като сценарий от холивудски филм, който изигран в реалността, без втори дубъл, завършва безпобедно, незабелязано и поражда...смях! Смешно е нали? Но май е по-добрия вариант от двата, иначе отчаяното блъскане между две стени - чакане и спомени.
Но как? С усмивка първоначално може би? С поглед напред? Невъзможно!!! Как да гледам напред като някои е натиснал бутона "repeat" на лентата със спомените...?
Има начин, винаги има начин...и няма начин да няма начин! Като за начало натискаме бутона "stop", а ако случайно объркаме бутона, повтарящите се мигове, напомнящи за себе си, вместо да пораждат сълзи, нека пораждат усмивка, нека ме правят по-силна, нека ме правят щастлива...защото все пак са спомени (имало ги е), а не мечти. Но за това трябва време, нали? Както за всичко друго, времето е основен фактор. Банален извод, но доказан!
...и отново чакане...да изчакам да мине време...Не искам да чакам. Мразя да чакам! Искам да живея...

PS : Ще успея!!!

Върхът

И тръгнал той човекът...
отегчен, отритнат, озлобен,
към върха нагоре, някъде над нас!
Вървял, крещял и влачил се от мъка,
катерил се и падал...ставал и крещял.
Без страх, а с хъс,
без мисъл, а със смисъл,
със желание да стигне до върха,
над всичко и над всички да се извиси.
Да стигне до звездите,
да плува в синьото небе...
Мечтаел и вървял, удрял се...крещял,
но без да спира, без да се обръща,
с поглед все напред, нагоре устремен.
И след студ и болки,
след много малки върхове,
той стигна до върха!!!
Видя от там нищожните тела,
видя земята и морето...
видя това, което бе го озлобило,
но все пак видя му се красиво!
...и след студ и болки,
и след достигането на върха,
той тръгна пак надолу,
мястото му беше там...
да запълни своето квадратче,
той също бе човек!

Петна

Колко време трябва да мине......колко още трябва да чакам.....не искам...не мога..... Дори не зная колко дни са минали от онзи ден, черното петно, което сама замъглих…петното, което не можах да изпера…не можах да го изтрия с нищо…. Петното на паузите без думи, мълчаливите ни погледи, лъжливата ми сила, с която те оставих да си тръгнеш....А исках да кажа толкова много неща, исках да кажа „Спри....не си отивай, имам нужда от теб...върни се....”, но уви, мълчах. Полза никаква. Смисъл никакъв. Болка…..много. Сякаш съм сънувала…
Отказвам да приема, че....отказвам......
Но аз не съм....ние сме заедно...аз ти се усмихвам....казваш ми, че ме обичаш... целуваш ме нежно и….боли.....боли ужасно, целувката отново е фалшива, просто игра на моето въображение, игра, в която се научих да губя, но не и да приемам загубата....отказвам да приема....Просто спомени, които ми се иска да са настояще, бъдеще....спомени, които сънувам....
Мразя да се събуждам с мисълта, че те няма....мразя да те търся постоянно....мразя случайностите, на които постоянно разчитам, за да видя очите ти....мразя черните петна....
Вярвах искрено...вярвах наивно....вярвах , както вярвам само на очите си....вярвах ти, защото исках да ти вярвам! Исках да бъда най-хубавото нещо в живота ти, исках да преобърнеш земята, само за да се чувствам добре.....исках...искам.....
И отказвам да приема, че .....Знам, че е егоизъм, но признавам исках, много исках!!!
Къде не те разбрах? Какво не успях да ти дам? Защо не ми каза нищо, защо увеличаваше броя на петната, които пораждат само догадки, петната, които няма да мога да изтрия............? Защо?
Мразя ги, защото ме карат да страдам, мразя всяка неказана дума, всеки потиснат порив, всяка вероятност, всяка очаквана случайност. Не мога да оставя мълчанието да определя дните ми, не мога да спра да подреждам неподредените си мисли....защото отказвам да прима, че ти се отказа....Отказа се от думите, отрече се от тях....отказа се от.....НЕ, ОТКАЗВАМ ДА ПОВЯРВАМ!!!

Залез

Това беше мигът, в който всички очаквания и мечти се възраждаха в главата и...Беше краят на поредния ден, огненото слънце се скриваше бавно зад отсрещните панелки...потъваше в червените облаци и оставяше след себе си само...очакване....за нови трепети, за усмивка, за следващия първи лъч, за следващото утре...
Шумният град не очакваше, той дори не забелязваше...за него нямаше значение дали слънцето изгрява или залязва. Няколкото минути безвремие за нея.....за хората долу нямаха значение. Защо бяха слепи, защо не поглеждаха по-нагоре от хоризонта си...улици, шум, дим...? Бяха заети да бързат...да се набутат поне в следващия претъпкан автобус, да стигнат до панелените си кутийки, да избегнат задръстването, да псуват и да мразят...
Колкото и да го мразеше този мръсен град, сив и сляп, тя виждаше красотата му, за която той не допринасяше...А беше толкова явна и в същото време толкова скрита...
Мръсният въздух, прашните улици, изнервените хора...всичко пречеше на залеза да бъде видян. Но той всеки ден се случваше, независимо дали някой беше безразличен или всички бяха слепи. Тя намираше изход от времето и изнервения си ден...и успяваше да погледне над хоризонта си....Безвремието в няколко минути, ироничното очакване на мечти, които плуваха между две очи и едно заспиващо слънце...
Панелките имаха и добра страна – имаха покриви!

Лъч

Тя стоеше на пода.....стоеше така, сякаш беше прикована към него...сякаш някой беше я оплел в мрежа...
Изглеждаше така, сякаш беше се родила там и никога не беше виждала слънцето. Не се помръдваше....ръцете и бяха подпряни на пода, една до друга, сякаш завързани....косата и беше дълга, покриваше гърба и.....Всичко беше спряло...тишината, дори тя бе спряла......никои не я усещаше, никои не и обръщаше внимание....няма движение, дори дишане не се чуваше.......
Очите и гледаха нагоре.......но очите и...?.....издаваха движението, издаваха неспокоиствие....Как изглеждат очи при пълна тишина....? Могат ли те да говорят....?...Има ли очи, които могат да се извисят....независимо къде, просто някъде далече от всичко, което ги кара да се насълзяват...от всичко, което трябва да видят....???
Нейните бяха точно тези очи...гледаха там, където щяха да видят.....само облаци....
Взираха се в нищото...а всъщност виждаха точно това, което искаха да видят....откриваха това, което беше скрито в тишината....те вече бяха спокойни. Дали бягаха от съмнения....или от неизвестността на отговорите....или от хората.....?
А тя стоеше все така неподвижна, тялото и изглеждаше изтощено както изглежда едно тяло след продължителна липса на сън. Да, това е отговорът....липса на сън....липса, причинена от нещата, заради които очите и бягаха...Въпроси, на които нямаше отговори...безумно търсене, което раждаше само съмнения...мрежата, в която беше оплетена.
Очите и търсеха чудеса, на които могат да повярват. Липсата на сън не успя да ги накара да се затворят...защото те търсеха това, което виждаха в съня...защото не бяха уморени да мечтаят! За тях дори не съществуваше граница между реалност и сън, бяха изгубили представа за времето и пространството, те не знаеха дали са отворени и виждат реални обекти или са затворени и сънуват мечти...Но знаеха, че искат да виждат точно това...усещаха свобода...
На къде гледаха нейните очи? Какво ги караше да греят?
Там нямаше нищо, четири празни стени, дървен под....сива стая. Това беше таванската стая на стара, изоставена къща. Покривът беше направен от дъски, а върху тях наредени керемиди. Скоро никой не беше стъпвал там. По дъските имаше паяжини, толкова бяха много и толкова изкустно изплетени...те бяха най-подходящия интериор за една таванска стая. Момичето стоеше там и продължаваше да гледа нагоре...към паяжините, към прашните и изгнили на места дъски, гледаше така, сякаш нищо не беше в състояние да я накара да премести погледа си. Годините бяха оставили следи по покрива, не бяха пропуснали да сложат печата на старостта...може би това е тяхната мисия, която винаги изпълняват отлично и неминуемо...Вятърът и дъждъд също напомняха за себе си – бяха разместили и счупили няколко керемиди, които отваряха малка цепнатина между дъските...проправяха път на светлината...Слънчевият лъч, който се прокрадваше през този процеп падаше върху нея като сценичен прожектор....но сцената беше с друго име...живот......, а героинята играеше без подготвен сценарий и без режисьор! Това беше малката дупчица, в която се взираха очите и....това беше пътят, по които те стигаха до своите жадувани чудеса. Просто цепнатина на покрива....от която погледът и се връщаше възроден...
Неочаквано тя снижи поглед...очите и бяха някак си по-живи и по-усмихнати от преди, в тях имаше от онази наивна вяра, от дяволитостта и игривостта на две детски очи...те танцуваха...След като премести погледа си, момичето започна да движи ръцете си...движенията и бяха тайнствени и издаваха нежността на някаква приказна мелодия. Тя стана и започна да се върти в кръг, беше усмихната...танцуваше своя танц, живееше в своята приказка....а очите и бяха толкова....те успяха да влеят в изтощеното и тяло доза детска емоция….
От въртенето и се зави свят.
Тя падна на пода.....стоеше така, сякаш беше прикована към него...Очите и започнаха да се затварят леко...лъчът през цепнатината вече го нямаше, замести го мъничка пробляскваща звезда. Вече беше нощ....тя успя да заспи след толкова много търсене...след хиляди съмнения...заспа спокойна, както заспиваше когато беше дете.....Стаята остана все така сива...стените все така празни…Това беше къщата на нейното детство!