Залез

Това беше мигът, в който всички очаквания и мечти се възраждаха в главата и...Беше краят на поредния ден, огненото слънце се скриваше бавно зад отсрещните панелки...потъваше в червените облаци и оставяше след себе си само...очакване....за нови трепети, за усмивка, за следващия първи лъч, за следващото утре...
Шумният град не очакваше, той дори не забелязваше...за него нямаше значение дали слънцето изгрява или залязва. Няколкото минути безвремие за нея.....за хората долу нямаха значение. Защо бяха слепи, защо не поглеждаха по-нагоре от хоризонта си...улици, шум, дим...? Бяха заети да бързат...да се набутат поне в следващия претъпкан автобус, да стигнат до панелените си кутийки, да избегнат задръстването, да псуват и да мразят...
Колкото и да го мразеше този мръсен град, сив и сляп, тя виждаше красотата му, за която той не допринасяше...А беше толкова явна и в същото време толкова скрита...
Мръсният въздух, прашните улици, изнервените хора...всичко пречеше на залеза да бъде видян. Но той всеки ден се случваше, независимо дали някой беше безразличен или всички бяха слепи. Тя намираше изход от времето и изнервения си ден...и успяваше да погледне над хоризонта си....Безвремието в няколко минути, ироничното очакване на мечти, които плуваха между две очи и едно заспиващо слънце...
Панелките имаха и добра страна – имаха покриви!