Лъч

Тя стоеше на пода.....стоеше така, сякаш беше прикована към него...сякаш някой беше я оплел в мрежа...
Изглеждаше така, сякаш беше се родила там и никога не беше виждала слънцето. Не се помръдваше....ръцете и бяха подпряни на пода, една до друга, сякаш завързани....косата и беше дълга, покриваше гърба и.....Всичко беше спряло...тишината, дори тя бе спряла......никои не я усещаше, никои не и обръщаше внимание....няма движение, дори дишане не се чуваше.......
Очите и гледаха нагоре.......но очите и...?.....издаваха движението, издаваха неспокоиствие....Как изглеждат очи при пълна тишина....? Могат ли те да говорят....?...Има ли очи, които могат да се извисят....независимо къде, просто някъде далече от всичко, което ги кара да се насълзяват...от всичко, което трябва да видят....???
Нейните бяха точно тези очи...гледаха там, където щяха да видят.....само облаци....
Взираха се в нищото...а всъщност виждаха точно това, което искаха да видят....откриваха това, което беше скрито в тишината....те вече бяха спокойни. Дали бягаха от съмнения....или от неизвестността на отговорите....или от хората.....?
А тя стоеше все така неподвижна, тялото и изглеждаше изтощено както изглежда едно тяло след продължителна липса на сън. Да, това е отговорът....липса на сън....липса, причинена от нещата, заради които очите и бягаха...Въпроси, на които нямаше отговори...безумно търсене, което раждаше само съмнения...мрежата, в която беше оплетена.
Очите и търсеха чудеса, на които могат да повярват. Липсата на сън не успя да ги накара да се затворят...защото те търсеха това, което виждаха в съня...защото не бяха уморени да мечтаят! За тях дори не съществуваше граница между реалност и сън, бяха изгубили представа за времето и пространството, те не знаеха дали са отворени и виждат реални обекти или са затворени и сънуват мечти...Но знаеха, че искат да виждат точно това...усещаха свобода...
На къде гледаха нейните очи? Какво ги караше да греят?
Там нямаше нищо, четири празни стени, дървен под....сива стая. Това беше таванската стая на стара, изоставена къща. Покривът беше направен от дъски, а върху тях наредени керемиди. Скоро никой не беше стъпвал там. По дъските имаше паяжини, толкова бяха много и толкова изкустно изплетени...те бяха най-подходящия интериор за една таванска стая. Момичето стоеше там и продължаваше да гледа нагоре...към паяжините, към прашните и изгнили на места дъски, гледаше така, сякаш нищо не беше в състояние да я накара да премести погледа си. Годините бяха оставили следи по покрива, не бяха пропуснали да сложат печата на старостта...може би това е тяхната мисия, която винаги изпълняват отлично и неминуемо...Вятърът и дъждъд също напомняха за себе си – бяха разместили и счупили няколко керемиди, които отваряха малка цепнатина между дъските...проправяха път на светлината...Слънчевият лъч, който се прокрадваше през този процеп падаше върху нея като сценичен прожектор....но сцената беше с друго име...живот......, а героинята играеше без подготвен сценарий и без режисьор! Това беше малката дупчица, в която се взираха очите и....това беше пътят, по които те стигаха до своите жадувани чудеса. Просто цепнатина на покрива....от която погледът и се връщаше възроден...
Неочаквано тя снижи поглед...очите и бяха някак си по-живи и по-усмихнати от преди, в тях имаше от онази наивна вяра, от дяволитостта и игривостта на две детски очи...те танцуваха...След като премести погледа си, момичето започна да движи ръцете си...движенията и бяха тайнствени и издаваха нежността на някаква приказна мелодия. Тя стана и започна да се върти в кръг, беше усмихната...танцуваше своя танц, живееше в своята приказка....а очите и бяха толкова....те успяха да влеят в изтощеното и тяло доза детска емоция….
От въртенето и се зави свят.
Тя падна на пода.....стоеше така, сякаш беше прикована към него...Очите и започнаха да се затварят леко...лъчът през цепнатината вече го нямаше, замести го мъничка пробляскваща звезда. Вече беше нощ....тя успя да заспи след толкова много търсене...след хиляди съмнения...заспа спокойна, както заспиваше когато беше дете.....Стаята остана все така сива...стените все така празни…Това беше къщата на нейното детство!