Върхът

И тръгнал той човекът...
отегчен, отритнат, озлобен,
към върха нагоре, някъде над нас!
Вървял, крещял и влачил се от мъка,
катерил се и падал...ставал и крещял.
Без страх, а с хъс,
без мисъл, а със смисъл,
със желание да стигне до върха,
над всичко и над всички да се извиси.
Да стигне до звездите,
да плува в синьото небе...
Мечтаел и вървял, удрял се...крещял,
но без да спира, без да се обръща,
с поглед все напред, нагоре устремен.
И след студ и болки,
след много малки върхове,
той стигна до върха!!!
Видя от там нищожните тела,
видя земята и морето...
видя това, което бе го озлобило,
но все пак видя му се красиво!
...и след студ и болки,
и след достигането на върха,
той тръгна пак надолу,
мястото му беше там...
да запълни своето квадратче,
той също бе човек!

Петна

Колко време трябва да мине......колко още трябва да чакам.....не искам...не мога..... Дори не зная колко дни са минали от онзи ден, черното петно, което сама замъглих…петното, което не можах да изпера…не можах да го изтрия с нищо…. Петното на паузите без думи, мълчаливите ни погледи, лъжливата ми сила, с която те оставих да си тръгнеш....А исках да кажа толкова много неща, исках да кажа „Спри....не си отивай, имам нужда от теб...върни се....”, но уви, мълчах. Полза никаква. Смисъл никакъв. Болка…..много. Сякаш съм сънувала…
Отказвам да приема, че....отказвам......
Но аз не съм....ние сме заедно...аз ти се усмихвам....казваш ми, че ме обичаш... целуваш ме нежно и….боли.....боли ужасно, целувката отново е фалшива, просто игра на моето въображение, игра, в която се научих да губя, но не и да приемам загубата....отказвам да приема....Просто спомени, които ми се иска да са настояще, бъдеще....спомени, които сънувам....
Мразя да се събуждам с мисълта, че те няма....мразя да те търся постоянно....мразя случайностите, на които постоянно разчитам, за да видя очите ти....мразя черните петна....
Вярвах искрено...вярвах наивно....вярвах , както вярвам само на очите си....вярвах ти, защото исках да ти вярвам! Исках да бъда най-хубавото нещо в живота ти, исках да преобърнеш земята, само за да се чувствам добре.....исках...искам.....
И отказвам да приема, че .....Знам, че е егоизъм, но признавам исках, много исках!!!
Къде не те разбрах? Какво не успях да ти дам? Защо не ми каза нищо, защо увеличаваше броя на петната, които пораждат само догадки, петната, които няма да мога да изтрия............? Защо?
Мразя ги, защото ме карат да страдам, мразя всяка неказана дума, всеки потиснат порив, всяка вероятност, всяка очаквана случайност. Не мога да оставя мълчанието да определя дните ми, не мога да спра да подреждам неподредените си мисли....защото отказвам да прима, че ти се отказа....Отказа се от думите, отрече се от тях....отказа се от.....НЕ, ОТКАЗВАМ ДА ПОВЯРВАМ!!!

Залез

Това беше мигът, в който всички очаквания и мечти се възраждаха в главата и...Беше краят на поредния ден, огненото слънце се скриваше бавно зад отсрещните панелки...потъваше в червените облаци и оставяше след себе си само...очакване....за нови трепети, за усмивка, за следващия първи лъч, за следващото утре...
Шумният град не очакваше, той дори не забелязваше...за него нямаше значение дали слънцето изгрява или залязва. Няколкото минути безвремие за нея.....за хората долу нямаха значение. Защо бяха слепи, защо не поглеждаха по-нагоре от хоризонта си...улици, шум, дим...? Бяха заети да бързат...да се набутат поне в следващия претъпкан автобус, да стигнат до панелените си кутийки, да избегнат задръстването, да псуват и да мразят...
Колкото и да го мразеше този мръсен град, сив и сляп, тя виждаше красотата му, за която той не допринасяше...А беше толкова явна и в същото време толкова скрита...
Мръсният въздух, прашните улици, изнервените хора...всичко пречеше на залеза да бъде видян. Но той всеки ден се случваше, независимо дали някой беше безразличен или всички бяха слепи. Тя намираше изход от времето и изнервения си ден...и успяваше да погледне над хоризонта си....Безвремието в няколко минути, ироничното очакване на мечти, които плуваха между две очи и едно заспиващо слънце...
Панелките имаха и добра страна – имаха покриви!

Лъч

Тя стоеше на пода.....стоеше така, сякаш беше прикована към него...сякаш някой беше я оплел в мрежа...
Изглеждаше така, сякаш беше се родила там и никога не беше виждала слънцето. Не се помръдваше....ръцете и бяха подпряни на пода, една до друга, сякаш завързани....косата и беше дълга, покриваше гърба и.....Всичко беше спряло...тишината, дори тя бе спряла......никои не я усещаше, никои не и обръщаше внимание....няма движение, дори дишане не се чуваше.......
Очите и гледаха нагоре.......но очите и...?.....издаваха движението, издаваха неспокоиствие....Как изглеждат очи при пълна тишина....? Могат ли те да говорят....?...Има ли очи, които могат да се извисят....независимо къде, просто някъде далече от всичко, което ги кара да се насълзяват...от всичко, което трябва да видят....???
Нейните бяха точно тези очи...гледаха там, където щяха да видят.....само облаци....
Взираха се в нищото...а всъщност виждаха точно това, което искаха да видят....откриваха това, което беше скрито в тишината....те вече бяха спокойни. Дали бягаха от съмнения....или от неизвестността на отговорите....или от хората.....?
А тя стоеше все така неподвижна, тялото и изглеждаше изтощено както изглежда едно тяло след продължителна липса на сън. Да, това е отговорът....липса на сън....липса, причинена от нещата, заради които очите и бягаха...Въпроси, на които нямаше отговори...безумно търсене, което раждаше само съмнения...мрежата, в която беше оплетена.
Очите и търсеха чудеса, на които могат да повярват. Липсата на сън не успя да ги накара да се затворят...защото те търсеха това, което виждаха в съня...защото не бяха уморени да мечтаят! За тях дори не съществуваше граница между реалност и сън, бяха изгубили представа за времето и пространството, те не знаеха дали са отворени и виждат реални обекти или са затворени и сънуват мечти...Но знаеха, че искат да виждат точно това...усещаха свобода...
На къде гледаха нейните очи? Какво ги караше да греят?
Там нямаше нищо, четири празни стени, дървен под....сива стая. Това беше таванската стая на стара, изоставена къща. Покривът беше направен от дъски, а върху тях наредени керемиди. Скоро никой не беше стъпвал там. По дъските имаше паяжини, толкова бяха много и толкова изкустно изплетени...те бяха най-подходящия интериор за една таванска стая. Момичето стоеше там и продължаваше да гледа нагоре...към паяжините, към прашните и изгнили на места дъски, гледаше така, сякаш нищо не беше в състояние да я накара да премести погледа си. Годините бяха оставили следи по покрива, не бяха пропуснали да сложат печата на старостта...може би това е тяхната мисия, която винаги изпълняват отлично и неминуемо...Вятърът и дъждъд също напомняха за себе си – бяха разместили и счупили няколко керемиди, които отваряха малка цепнатина между дъските...проправяха път на светлината...Слънчевият лъч, който се прокрадваше през този процеп падаше върху нея като сценичен прожектор....но сцената беше с друго име...живот......, а героинята играеше без подготвен сценарий и без режисьор! Това беше малката дупчица, в която се взираха очите и....това беше пътят, по които те стигаха до своите жадувани чудеса. Просто цепнатина на покрива....от която погледът и се връщаше възроден...
Неочаквано тя снижи поглед...очите и бяха някак си по-живи и по-усмихнати от преди, в тях имаше от онази наивна вяра, от дяволитостта и игривостта на две детски очи...те танцуваха...След като премести погледа си, момичето започна да движи ръцете си...движенията и бяха тайнствени и издаваха нежността на някаква приказна мелодия. Тя стана и започна да се върти в кръг, беше усмихната...танцуваше своя танц, живееше в своята приказка....а очите и бяха толкова....те успяха да влеят в изтощеното и тяло доза детска емоция….
От въртенето и се зави свят.
Тя падна на пода.....стоеше така, сякаш беше прикована към него...Очите и започнаха да се затварят леко...лъчът през цепнатината вече го нямаше, замести го мъничка пробляскваща звезда. Вече беше нощ....тя успя да заспи след толкова много търсене...след хиляди съмнения...заспа спокойна, както заспиваше когато беше дете.....Стаята остана все така сива...стените все така празни…Това беше къщата на нейното детство!